ЯСТРЕБЪТ

имата наближаваше, листата на дърветата капеха, почнаха да падат често мъгли, а сутрин виждахме как всичко около нас е покрито с дебела слана. В такива дни повече се скитахме из града, рядко някой от нас ще иде до полето да потърси храна. Един ден Чир се върна от полето, каза ни, че бил намерил изоставен харман, на хармана имало много сухоежбина за нас. Полето беше посърнало, духаше студен вятър, дърветата оголели, почти жива душа не се среща, ако не се смятат черните гарвани, прелетели от север, за да изкарат зимата по нашите земи.

Избягвахме по това време да излизаме на открито и затуй, че ястребът ставаше много настървен, нападаше ни изневиделица, а ние трудно можехме да се укриваме, защото и листата на трънките бяха опадали. Нашите главни скривалища са трънките, когато имат шума, нищо не се вижда в тях и като се изпокрием, ястребът нито може да ни види, нито може да влезе в трънките. Не само по причина на студа, а и заради гладния ястреб избягвахме в късна есен да ходим в полето. Предпочитахме да бъдем гладни, но живи.

Чир ни успокояваше, че никъде не бил видял ястреба и че напразно не искаме да идем на хармана. Склонихме да тръгнем с него, през целия път Юнашката фланелка постоянно дърпаше фланелката си, дано я удължи до петите, но фланелката му си стоеше все къса до кръста. Тананик и Пиук си тананикаха песничката: "Пиук, пиук, стар турчин пуши с чибук!", а Драги ми господине из целия път мърмореше под нос, че не летим вкупом и снизходително, я че не си бил останал в града на топло, както това направи вторият племенник на Фр. Т. Мититаки, наречен от всички Гаврош. Гаврош се въртеше повече из града, той беше свикнал на градски живот и казваше, че няма защо да се скита по полето и гората и да подивява, когато може да обикаля из града и по тоя начин да опитомява себе си. Полето и гората Гаврош наричаше старовремски вехтории, а града наричаше цивилизация. Той ни казваше още, че бил чел у едного, много умен французин, някой си господин Юго, та там, дето чел, тоя умен французин бил отбелязал, че гората си има птиче, градът си има момче; птичето се нарича врабче, момчето се нарича Гаврош. Смрадовранката го попита къде е чел това, Гаврош й каза, че го бил чел в "Клетниците". Тя помисли и възкликна: Клетите французи!, а Гаврош рече: Да!

Той много интересно се опитомяваше, два пъти вече бе ходил на кино, вмъквал се бе тайно през вратата, но и двата пъти бе гледал все един и същи филм, затова трети път не отиде. Привечер се отдръпваше от нас, ходеше на перваза на един балкон и от перваза гледаше телевизия в чужда къща. Хората от къщата изглеждаха добри, та не го пъдеха от перваза и му позволяваха да им гледа телевизията. Ние също ходихме веднъж да видим какво представлява телевизията, но хич не ни хареса, през цялото време един човек говореше и от време на време ни поглеждаше. Едва ли има нещо по-неинтересно от телевизията и се чудя как хората могат по цели часове да седят пред апарата и да гледат как оня човек говори. Хората изобщо много говорят, ние понеже се мушкаме навсякъде, без да искаме ставаме подслушватели и аз съм стигнал до убеждението, че колкото повече хората говорят помежду си, толкова по-малко разбират за какво става дума. Изглежда, че то е от много приказки.

Понякога сме били свидетели как хората, щом не могат да се разберат с приказки, скачат един срещу друг и започват да се бият. Мисля, че това идва също от многото приказки. Пък ние никога няма да стигнем до неразбирателство, защото се разбираме само с две думи. "Чирилик-чик!" и ето ти на тебе всичко, каквото искаш да кажеш, а и съседът ти веднага разбира тия две думи. Аз лично съм забелязал, че от ден на ден хората все повече приказват, докъде ще стигнат, един бог знае! Те и в автомобилите като се качат, почват да си подвикват с клаксоните, ако не им стигне очи в очи да говорят, вземат телефона и продължават да говорят по него.

От нашето ято може да се каже, че най-много говори Драги ми господине, но той, като говори, мърмори под носа си, тоест главно на себе си говори. А що се отнася до телефона, дума да не става, никое врабче няма да седне да говори по телефон с друго врабче. Достатъчно е да извикаш: Чирилик! и веднага чуваш как някое врабче ти отвръща: Жив! Жив! Е, щом сме живи, значи сме добре, а ако пък намерим наистина и малко сухоежбина на изоставения харман, ще бъде още по-добре!

Та така ... Ние се носехме над полето към хармана, Драги ми господине все мърмореше под носа си: Къде така стремглаво се носиш, драги ми господине! Харманът не е насекомо, та да избяга под човката ти! Я по-спокойно, я хвъркай малко по-снизходително! Драги ми господине беше стар и опитен врабец. Като ни караше да летим по-снизходително, той всъщност искаше да ни каже да летим по-ниско, защото така оставаме незабележими за хищника. Хищникът, това беше ястребът, който неведнъж се е спускал от висините да ни преследва или внезапно е връхлитал върху ятото ни като изневиделица. По този начин той отне от ятото ни Ю. Тц. и ни остави от нея само една птича перушина. Но да не натъжаваме сърцето си, с печални спомени!

На хармана се оказа, че има много сухоежбина, Чир летеше на заден ход около нас и все повтаряше: Видите ли, че има сухоежбина, а вие се съмнявахте, че няма сухоежбина! На хармана заварихме смрадовранката със своите фльонги. Тя стоеше в края на хармана и прелистваше съсредоточено френското списание от 1903 година. Трябва да отбележа тука, че френското списание от 1903 година бе станало цялото на баница, ни можеше да се разбере кое е началото му, кое е края, ни кое е на лице, кое наопаки. Но това никак не пречеше смрадовранката тъй много да е погълната от списанието, че ние единодушно решихме, че един ден тя цялата ще потъне в него и ще изчезне. Драги ми господине веднага се примъкна към смрадовранката и почна да събеседва с нея. Тя много обичаше да събеседва.

Докато двамата събеседваха, прилетя при нас Гаврош. Носеше една сламка в човката си, похвали се, че намерил сламката край млечния бар. Полето беше пълно с всякакви сламки, ечемичени, ръжени, пшеничени и прочие, и ние всички му обърнахме внимание върху тоя факт, но Гаврош ни възрази, че това са прости селски сламки, а неговата сламка била опитомена, истинска градска сламка, достойна да заеме лично място във всеки млечен бар или сладкарница. Той никак не искаше да разбере, че тая градска сламка е дошла от полето, фризирана е тя там, увита е в хартийка и по тоя начин се поднася на човека, за да я захапе той с човката си и да почне да смуче със сламката от чашата. Смрадовранката се намеси, за да ни обясни, че човекът няма човка, каквато ние имаме, затова му е трудно да пие и затуй прибягва до помощта на сламката. Смрадовранката много се превземаше, с което дразнеше Драги ми господине. Тя винаги казваше чофка, а не човка. Драга ми господине непрекъснато и обясняваше, че се казва човка, тя обаче държеше на своето, забиваше нос във френското списание от 1903 година и казваше напук: "Чофка!" Дра ги ми господине прекратяваше спора с дълбока въздишка и с думите: Всеки спор с женска вяра е чиста загуба!

Та ето, докато те спореха, а Гаврош, вторият племенник на Фр. Т. Мититаки, се перчеше около тях с градската сламка, изневиделица се появи ястребът. Вжи! Вжи! -- извика неочаквано У Фу и почна да опъва окъсялата юнашка фланелка. Китайският врабец още не беше научил езика ни, а и не всяка наша дума умееше да произнася правилно. Вместо: Виж! Виж!, той казваше: Вжи! Вжи! Огледахме се ние и видяхме с ужас как стремително към нас се носи хищникът.

Той прелетя над реката.

Край брега на реката вървеше човек с пушка, човекът с пушката забеляза също хищника, прицели се в него и стреля. Вцепенени от страх ние видяхме как ястребът трепна, наклони се, едното му крило увисна и като направи дъга, за да избяга по-далече от ловеца, сниши се и падна в реката. Ловецът си замина по пътя, а ние всички се втурнахме към реката.

Най-напред летеше Чир, обърнат с лице към нас, последни идеха смрадовранката и Драги ми господине. Смрадовранката летеше само с едното си крило. защото с другото крило притискаше френското списание от 1903 година. В стремителния си полет Чир, понеже летеше на заден ход, прелетя над реката и чак когато се озова на другия бряг, извика: Ето го! Той се върна към нас да ни посрещне и пръв кацна на брега на реката. Ние всички пристигнахме почти вкупом, кацнахме на брега на реката и какво да видим! Във водата, близко до брега, бе паднал удареният в крилото ястреб. Той лежеше във водата на едната си страна и ни гледаше само с едно жълто, пълно с омраза око, сякаш ние бяхме стреляли по него, а не ловецът.

Ястребът настръхна целият срещу нас, окото му се изпълни със злоба и със закана, смяташе хищникът, че идваме да отмъстим, дето отнесе нежната Ю. Тц. от ятото ни. Толкова голяма омраза аз за първи път видях. Пиук, който през цялото време тананикаше: "Пиук-пиук, стар турчин пуши с чибук", спря да тананика. Млъкна и Пешеходецът, който си подсвиркваше с уста. Само смрадовранката извика на ястреба: Вързаха ли те и тебе най-после на фльонга, проклетнико!

Ястребът нищо не отговори на смрадовранката, само плесна силно със здравото си крило във водата, та напръска фльонгите. Господ да те убие, я виж как ме напръска! -- извика смрадовранката, а Драги ми господине се помъчи да я успокои, че от хищника друго и не може да се очаква.

Тананик ме попита: Джифф, не мислиш ли, че ти най-пръв от всички имаш право на отмъщение? Чир рече: Защо само Джифф! Ние всички трябва да отмъстим! Мигар само Джифф обичаше Ю. Тц.? Драги ми господине се разходи важно напред и назад пред нас, прокашля се за тежест и ни рече: Разбрахте ли, момчета, сега, че е по-добре да се живее, отколкото да се мре! Ястребът, който през цялото време ни гледаше с омраза и слушаше целия ни разговор, запляска с едното крило и се замята във водата. Той вдигна цял фонтан и изпръска всички ни с вода. Плискай, проклетнико -- рече му смрадовранката, -- нали ей сега ще умреш! Ястребът нищо не й отговори, само разтвори човката си и просъска срещу нас. Но той не можа никого да изплаши, всички разбрахме, че ще умре тука във водата пред очите ни.

Скупчихме се ние на брега, смълчахме се, само Пешеходецът, който си подсвирква с уста сумтеше с носа си. Нито помисли някой от нас, нито пък посегна някой от нас да си отмъщава на ястреба за всичките злини, които ни беше направил. Стояхме мълчаливи един до друг и макар че ястребът ни гледаше с омраза, само с едното си жълто око, трудно мога да кажа, че ние го гледахме с омраза. Напротив, стояхме ние кротко на брега и по най-птичи начин гледахме последните мигове от живота на нашия враг. Това обаче не продължи дълго.

От другата страна на реката имаше тополи. И ето, видяхме ние как иззад тополите се показа старата ни позната от гората, свраката. Щом стигна до реката, тя веднага забеляза падналия във водата ястреб. Нямаше как да не го забележи, защото, когато хвърчи, свраката върти главата си като на чекрьк на всички страни и всичко оглежда. Щом го забеляза, свраката нададе такъв силен вик, че няколко врабчета от нашата група изпопадаха. Ястребът изви главата си, видя я и жълтото му око още повече се изпълни с омраза и цялото запламтя.

Спипах ли те най-после натясно, подлецо безподобен! -- крещеше свраката. -- Гдето заради тебе аз вместо гнездо хан на два етажа строя, с два входа го правя и пак не мога да спася пилетата си от тебе!

Тя почна на кръжи над ранения ястреб и да вика с цяло гърло: Кяа! Кяа!

На нейния вик се обадиха свраки в тополите, видяхме ги как се вдигат над дърветата и се понасят право към кръжащата над реката сврака. Още докато летяха, те научиха какво има в реката и с големи писъци се изтърсиха на другия бряг. Ястребът заудря със здравото си крило водата, заизвива глава, засъска люто насреща им, но свраките ни за миг не спряха да сипят проклятия отгоре му, посъветваха се шумно помежду си и като се вдигнаха вкупом над водата, стовариха се вкупом върху ястреба.

Ние видяхме как първо потърсиха жълтото око на хищника, всички до една забиха силните си човки в окото му, ослепеният ястреб се бранеше със здравото си крило, разлетя се сврача перушина наоколо, но свраките не обръщаха внимание на перушината, а продължаваха да бият с яките си човки коя къде завари. Те търсеха и другото око на ястреба, преобърнаха го по гръб, намериха другото му око и кога замахнаха да клъвнат и него, ние изведнъж и без никой да ни подканя, се вдигнахме в ужас от брега на реката, полетяхме над брега и се забихме в голите клони на най-близкото дърво.

Жиив! Жиив!, викаше всяко врабче, тоест всяко врабче съобщаваше на останалите, че е живо. Разтреперани от ужас гледахме ние свраките как по най-хищен и варварски начин се разправяха с ястреба, как го разкъсаха те и от него остана само малко ястребова перушина -- едната половина на брега, другата половина се понесе по реката.

Стояхме омърлушени, както отдавна не бяхме се омърлушвали. Свраките привършиха своята работа, отриха човките си в сухата трева на брега и изпълнени с най-голямо доволство се понесоха над реката и над тополите да разказват на другите свраки и на целия птичи свят как са се разправили с ястреба.

А ние продължавахме да стоим омърлушени в дървото, мъгла запълзя над полето и над изоставения харман, но никой не се сещаше да си тръгваме. По едно време Драги ми господине се размърда върху клончето и рече тихо, по-скоро на себе си, отколкото на нас, но така, че всички го чухме: Ееех, драги ми господине! По-добре е човек да е жив с празен стомах, отколкото мъртъв със сито гърло! На свой ред Гаврош забеляза, че човек нищо друго не трябва да очаква в полето освен дивотия и ако иска той да насити очите си с питомни работи, най-добре е да не излиза от града. А на всичко отгоре си загубих и сламката! -- изказа се съжалително Гаврош. Но ние всички го смъмрихме, скупчихме се по-близко един до друг, умълчахме се. Краката му стърчат навън тъй силно се притискаше в нас, че само единият му крак остана да стърчи навън. Никой нямаше желание да излети от дървото, затова останахме, докато ни обгърна студената есенна мъгла, после сив здрач запъпли отвсякъде и за първи път в такова студено време ние останахме да нощуваме в полето.

Няма да е пресилено, ако кажа, че за първи път се чувствувахме всички като безкрили. Само Онова нещо надничаше спокойно иззад дигата и наблюдаваше спокойно.