ЗА ПЛАШИЛАТА

дна година времето много се засуши, хората не можеха да си гледат работата по полето. Ние бяхме потънали в грижи, де едно да свършим, де друго да свършим и не ни оставаше време да се занимаваме със сушата. Тананик и Пиук викат: Всичко живо ще изгори, я да оставим ние нашата работа и да направим магия за дъжд. То се е видяло, че ако не сме ние, няма кой друг да се погрижи за дъжд!

На нас не ни е за първи път на правим магии. Ако искаме да завали дъжд, отиваме вкупом в прахта и подвикваме хорово: Чик-чик-тананик! Щом се изкъпем, гледаме, че се задава някой смръщен облак, иде към нас и гърми отдалече. Така стана и тоя път. Изкъпахме се, облакът се появи върху планината, постоя там, гръмна два пъти да предупреди, че иде да ни развали магията. Облакът всичко прерови, ама не можа да открие къде сме се скрили на сушина. Накрая се ядоса, гръмна с оръдието по едно дърво, дървото се пукна на две и пламна. После облакът отмина по пътя си, ръмжеше и се оглеждаше, а ние отърсихме перушината, изкъпахме се в локвите и тръгнахме да гоним хвъркащо насекомо.

Единствена смрадовранката не дойде да гони насекомото, щото дъждът беше измокрил всичките й фльонги. Тя простря фльонгите да се сушат на слънце, а през това време земята изпръхна и настъпи време само за оране. Народът плъпна по нивите да оре, щъркелите газят с кокилите из орането, а ние забелязахме, че един човечец доорава нивата си и само се оглежда. Другите хора изораха нивите, почнаха да сеят просо в тях, а човечецът и той доора, но не почва да сее просо. Чику разправя: Тоя го е страх от нас, затова не сее просо. Я да идем да го доизплашим!

Запретнахме се ние, засилихме се от гората, всички викаме "бжъъъ!" и прелетяхме над главата на човечеца. Той толкова много се изплаши, че седна в орането, а ние възвихме и пак пикираме над него. Два-три пъти прелетяхме така, после се настанихме в едно дърво, за да държим под око човечеца. Пешеходецът, който си подсвирква с уста мина покрай него с най-нехаен вид, изшпионира го и се върна отново при нас. Човечецът си свали капата, потупа се с нея по коляното, почеса се по врата и все повтаря: Да сея ли просо, да не сея ли!... Ако сея, врабците ще ми изкълват просото. Ако не сея, няма да има какво да жъна! Да сея ли, да не сея ли? Май че ще трябва да сея!

Той стана, за да почне да сее, а ние пак пикираме над нивата и бръмчим с все сили: "Бжъъъ!". Оня се отказа да сее, седна отново в браздите, почеса се по врата и мълчи. Пешеходецът, който си подсвирква с уста отново отиде, мина най-нехайно покрай него, уж че случайно минава оттам, изшпионира го и се върна при нас. Мълчи и се почесва, каза ни Пешеходецът, сигурно нещо измисля. Когато един човек се почесва, това ще рече, че той мисли. Човекът не е като врабчето да мисли, без да се почесва. Човекът, колкото повече се почесва, толкова повече работи може да измисли. Нашият Пешеходец се движи само из пешеходния свят, затова познава всички пешеходни тънкости. Та той ни убеждава, че човекът в нивата е зает с измисляне и че всеки момент ние сме щели да видим какво е измислил.

А, мисли -- разправя Драги ми господине. -- Не мисли той, домнуле, ами му взехме страха ние и ще видите, че никакво просо няма да посее!

Докато Драги ми господине говори това, човекът се връцна в нивата, заби остена в разораното, привърза горе на него една жегла, та направи кръст, после си съблече ризата и я облече на кръста. Капата окачи върху остена, помая се малко, пак се почеса и си събу и панталона. Напълни всичко това със слама, върза го с върви, нацепи тук-там ризата да висят парцали от нея и се отдалечи само по бели гащи да види като как изглежда това, дето стърчи в изораното.

То стърчеше добре.

Той иска да ни изплаши -- каза Пешеходецът, който си подсвирква с уста. Човек., когато го е страх да не му изкълват врабчетата просото, си съблича дрехите и прави плашило от тях. Драги ми господине отиде, та кацна върху плашилото, почна да кълве капата и да се кара на човека: Така ли се прави плашило бе, драги ми господине! Ами че ти, ако искаш да ни изплашиш, трябва да туриш тука плашило голямо като Тодорини кукли и чак тогава ние ще си помислим дали да се изплашим, или да не се изплашим! Като чу това, човекът си подви опашката и изчезна по пътя.

Сума време подир туй той носеше всякакви боклуци от селцето, навсякъде насади плашила, едни големи, други ситни, някои само с фльонги, някои с кречетала и кратуни, набучени с перушина. Нивата му цялата се напълни с плашила. Другите ниви заленеят от просо, а нивата на тоя човек само с плашила. Той ходи между плашилата, това изправи, ако се е наклонило от вятъра, друго забие по-дълбоко в земята, трето премести, та да е обърнато със свирепия си вид към нас. Като погледне човек, тая нива цялата беше засята с плашила.

Кога дойде есента, всички хора отидоха да берат просо, а човекът дойде с колата в своята нива и почна да бере плашила. Това тури в колата, друго тури в колата, напълни колата чак до ритлите, а имаше няколко плашила, дето стърчаха и над ритлите ... Оттогава всяка пролет тоя човечец садеше плашила и наесен береше плашила. Той се отказа завинаги да сее просо, щото се боеше от врабците.