МИТИТАКИ

ях ви споменал, че Мититаки имаше свой чичо на птичата ривиера, някой си Фр. Т. Мититаки, че самият Мититаки ходи там на гости и откакто се върна, пиеше вода само със сламка, а ние все още продължавахме да пием вода по най-старовремски начин -- с човките. Що не махнете тия старовремски работи! -- ни вика Мититаки и смуче вода със сламката. Пък ние няма как да се откажем, защото, откакто свят светува, врабецът все тъй пие вода: наведе се вземе глътка, после вдигне глава към небето и благодари на небето, че е пуснало дъжд, за да не изгинем от жажда. Може и да сме прости врабци, и да сме по-старовремски от най-старовремското нещо, но и досега не сме забравили да благодарим за всяка глътка на небето.

Мититаки обаче не благодари, насмуче се със своята сламка тури сламката под мишница и тръгва да се разхожда с нея Смрадовранката се върти около него, вдига прахоляк със своите хиляда и триста фльонги и навива Мититаки да пише на чичо си да изпрати нова фльонга на пембени черти. Ти само фльонга да искаш! -- казва важно Мититаки ама не праща хабер на чичо си. Смрадовранката обаче не се отчайва и продължава да се мазни около Мититаки, че като я гледаш, да ти прилошее. Кога наближи време щъркелите да заминат на юг, Мититаки ходи няколко пъти при тях и даде различни поръчки за чичо си. Щъркелите обещаха, че ще предадат поръчките, и отлетяха.

Ние разпитваме Мититаки, като какви поръчки е пратил на чичо си, а той само вика: Трайте, като се обади чичо ще видите! Смрадовранката се настани по-близо до Мититаки и за да минава времето й неусетно, седна да прелиства своето френско списание от 1903 година. Драги ми господине бе изпаднал в мрачно настроение, где кого срещнеше и стигнеше, го поглеждаше свирепо и казваше още по-свирепо: Хм! Хм!

Беше краят на лятото, всичко наоколо изгоря от жега, природата се стаи, отпусна се, някаква леност обхвана всички. Единствен само Чир си подсвирква весело, шета непрекъснато и събира суха храна за три седмици, щото иска да лети до луната, а според предварителни изчисления щели да му бъдат необходими три седмици за отиване и връщане. Тананик му помага, но повече с тананикане, върти се около него, все тананика, за да била уж по-спорна работата, ама да ви кажа ли, за десет дни донесе само едно изсъхнало насекомо, ама толкова изсъхнало, че човек трябва да си строши зъбите, ако рече да го употребява.

Ние казваме това на Тананик, а той продължава да си тананика и между тананикането обяснява, че насекомото, като се накисне във вода, омеква и става много хубаво за употреба. Хайде де, викаме ние, той, Чир, вместо да хвърчи към луната, ще седне насред път да накисва във вода твойто насекомо и да го чака да стане за употреба!

Една сутрин рано-рано Мититаки получи пратка от чичо си Фр. Т. Мититаки в лъскава опаковка. Ау, ау! -- почна да пляска с ръце и да се преструва смрадовранката. Дори Драги ми господине се оживи, размърда се в своето гнездо, дето е наклонено като турска керемида, бре, вика, какви са тия чудесии, драги ми господине! Ние се струпахме един по един да видим чудесиите, пратени от Фр. Т. Мититаки.

Най-напред Мититаки отвори една дъвка, каза ни, че тая дъвка с много специална, голямо откритие на цивилизацията, защото не с като старовремските дъвки. Старовремските дъвки, колкото повече ги дъвчеш, толкова по-жилави стават и накрая трябва да ги изплюеш. Тая дъвка, измислена от цивилизацията на птичата ривиера, колкото повече я дъвчеш, толкова повече набъбва и става на балон. Затова тя се нарича балонска дъвка. Ау, ау! -- запляска с ръце смрадовранката, а Мититаки й подари опаковката, като я уверяваше, че тъкмо тази опаковка е исканата от нея фльонга. Смрадовранката веднага си тури новата фльонга и тръгна да обикаля наоколо, ама вървеше малко ребром, за да може по-добре да се вижда фльонгата.

Чичото на Мититаки освен балонска дъвка му бе пратил и една троха от птичата ривиера. Мититаки не е свидлив, той позволи на всички ни да погледнем и да помиришем с нос трохата. У Фу, или Юнашката фланелка, много се чуди на трохата и си призна, че в Китай няма такива трохи. А, ще има! -- каза му пренебрежително Мититаки. Че къде е Китай, къде е птичата ривиера -- разлика от земята до небето! Което е истина, трохата действително си личеше, че е бамбашка троха, не е като нашите, нито пък като трохите по Румънско. Румънската троха е предимно мамалигова, тамошният врабец повече с мамалигова троха се прехранва.

Мититаки остави трохата, за да ни покаже като какво представлява балонската дъвка. Той седна на ръба на гнездото, стисна своята сламка под мишница и започна да дъвче, но никакъв балон не се появяваше. Два пъти ходи да пие вода със сламката и кога пи трети път и се върна, та седна отново на ръба на гнездото, се показа малък балон. Мититаки продължи да дъвче с все сила, дъвчеше и надуваше, балонът постепенно започна да се уголемява, смрадовранката запляска с ръце и взе да вика: Ау! Ау!, дори Драги ми господине, въпреки своята мрачност, възкликна: Бравос бе, драги ми господине!

Балонът порастваше все повече и повече, Мититаки не спираше да дъвче, защото искаше да ни покаже всичкото чудо на пратената от чичо му балонска дъвка. Да не вземе да експлодира, та да изпотрепе всички ни! -- почнахме да викаме ние на Мититаки, той обаче само поклаща глава и продължава да дъвче.

По едно време смрадовранката като изписка: Ау! -- и изтърва своето френско списание от 1903 година. Кога погледнахме, балонската дъвка беше повдигнала Мититаки от гнездото, той висеше хванат за балона и продължаваше да дъвче. Вятърът поде леко балона, Мититаки направи два-три кръга над нас и се понесе право нагоре към небесата. Досущ граф Цепелин! -- почна да крещи смрадовранката. -- Досущ граф Цепелин! ... Балонът продължи да се носи нагоре към небесата, ние всички онемяхме от изненада. Тананик престана да тананика. Първоначално все още виждахме Мититаки, но подир време той се превърна в точица и се загуби, после и балонът започна да се смалява и също се превърна в точица.

И тъкмо той се превърна в точица, нещо горе в небесата като изтрещя: Бум! -- та всички трепнахме и за малко да изпопадаме от гнездата. Драги ми господине веднага се обади: Не може ли по-тихо, драги ми господине! Ако ние всички почнем да трещим така, къде ще ни излезе краят!... Какво стана, какво стана? -- започнахме да се питаме един друг, а Юнашката фланелка, който разбираше от балони, щото в Китай имало много балони, каза: Балонът на Мититаки се пукна. Един балон, кога много бъде надут, се пука. Бре! -- казахме ние. -- Заради една балонска дъвка загубихме Мититаки, а Драги ми господине допълни: Така е, драги ми господине, Мититаки го отнесе цивилизацията!

Един по един ние се разпръснахме всеки по своята работа и чак привечер, като се връщахме уморени кой пеша, кой с подфъркане, чуваме, че нещо откъм небето започва да свисти: Фюииии! -- прелетя край нас и тупна на земята. Спуснахме се всички долу на земята и гледаме, че това е сламката на Мититаки, която той донесе от птичата ривиера. Това беше единственото, останало след експлозията на балонската дъвка. Като видяхме сламката, всички до един се натъжихме много, а смрадовранката пророни сълза, после взе новата фльонга и избърса с нея сълзата, но ни каза ау, ни плесна с ръце; дори Драги ми господине не направи обичайната си забележка, ами се сви в гнездото си и само промърмори многозначително под нос: Хм! Хм!