ЯЙЦЕТО

секи на тоя свят се е появил различно. Тревата най-напред си показва носа от земята, източва го нагоре и тъй си остава -- само с един зелен нос; ни уши у нея, ни крака, ни човка, а само тоя зелен нос. Дървото и то никне като тревата, само че много по-голямо и цялото се покрива със зелена перушина. Наесен перушината на дървото опада и то голо-голеничко цяла зима трепери на студа. Ние, врабчетата, му казваме да не си маха перушината, та да не студува през снеговете, но мигар можеш да кажеш нещо на дървото и то да те разбере! Дървото си остава дърво, сто години да ходи на училище, пак нищо няма да научи със своята дървена глава, макар че то и на училище не ходи. Но дървото е добър съсед и ако си направите гнездо в него, то ще скрие гнездото в зелената си перушина и ще ви пази от зли очи, от лоши деца и от котките.

Казах в началото, че всеки на тоя свят се е появил различно. Аз, преди да се пръкна, дълго време живях в яйцето. Да не ти дава господ да живееш в яйце! Вътре тъмно, ни прозорец, ни врата има, на това отгоре е и толкова тясно, че човек няма къде да се обърне, ами седи по цял ден и по цяла нощ н не знае навън ден ли е, нощ ли е, слънце ли грее, или пък навъсени облаци ходят навъсено по небето.

Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода. Щом усетих, че в мене всичко заякна, реших да разбия затвора. Почнах да опитвам с човката, стените на яйцето твърди, по-твърди дори от камъка. Не бях свикнал с такава работа, за първи път в живота си разбивах стените на тоя тесен затвор и човката ужасно ме болеше, дори насън ме болеше, когато речех да подремна, но не се отчайвах, а малко подремна и пак започвам да разбивам стените. Три седмици време се мина и една сутрин, както разбивам с човката тавана на затвора, чувам едно силно: хряаас! и яйцето се разполови на две.

Навън слънцето блести, птици всякакви хвъркат, насекомото и то хвърка -- блажена работа. Оглеждам се и виждам, че край мен в гнездото лежат още яйца и от тях се носи писукане. Навеждам се над най-близкото яйце и почуквам с човката също като по морз: чук ... чук-чук, и врабецът, дето е вътре, ми отвръща с почукване и ми обяснява, че иска да излезе на свобода. Запретвам се аз тогава и като започвам един бой с човката, врабецът вътре се окуражи, щом разбра, че му идва подкрепление, почна и той да удря и подир малко затворът се превърна в развалини, а ние двамата ликувахме, застанали на колене в развалините.

По това време около нас почнаха да се разбиват и другите яйца и от всеки затвор излизаше по един пухкав врабец, да му се ненагледаш. Ликувахме ние в гнездото, че сме излезли най-после на свобода, но сред ликуването дочуваме и нечий стон. Обръщаме се да видим откъде идва стенанието и виждаме, че един врабец успял да си покаже само главата навън, шията му притисната и не може да излезе от затвора ... Врабецът си върти шията и подвиква: чир, чир! Захванахме се тогава всичките, та го освободихме и врабецът много ни благодари, защото без нашата помощ едва ли щеше да излезе на бял свят. Той беше малко слаботелесен врабец, и ние всички единодушно му дадохме името Чир.

Чир беше много странен врабец. Макар и слаботелесен, той се отърси, покачи се на ръба на гнездото и поиска веднага да почне да хвърчи. Как така ще хвърчиш! -- казвам му и го смъквам обратно в гнездото. -- За да хвърчиш, най-напред трябва да си смениш пуха, да ти поникнат пера и да заякнат крилата ти. Чир се опъваше, но като го ударих с човката по главата, млъкна и веднага се съгласи. Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере. Чир беше точно такъв -- ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как с при вас, хората, но при нас е така.

Яйцата се разбиваха с трясък, едно по едно врабчетата се появяваха на белия свят. Гнездото се пълнеше, за чудо и приказ беше да се гледа как се множеха врабчетата, кое по-слабо врабче, кое по-едро, кое от средна големина; по едно време в гнездото се търкулна пъшкащ дебелак -- туй врабче веднага нарекохме Дебелачко. През целия си живот Дебелачко само ядеше, пъшкаше и дебелееше, и недейте да се изненадвате, ако по-нататък не му обръщаме особено внимание. Почти заедно с него излезе на свобода и нашето най-малко врабче, то бе голямо колкото една запетайка без предварително да сме се наговорили, ние всички започнахме да му викаме Запетайчето. Запетайчето излезе много дружелюбно врабче и където и да отивахме, винаги го вземахме със себе си.

Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади някои отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам, и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо не се обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре, че хората не се мътят като нас, иначе току-виж, че и при тях може да се случи някой запъртък!

Следващото яйце мълчеше, затуй почукахме и на него. Щом почукахме, отвътре се обади много сърдит глас: Драги ми господине, викаше сърдитият глас, не можеш ли да по-чукаш по-леко! И като каза това, оня отвътре счупи яйцето и се измъкна навън, ама кисел, кисел, та не ти се ще даже да го погледнеш. Я се отмести, драги ми господине, бутна врабецът едно от врабчетата, да видя какво минава навън под гнездото! Добре де, защо се блъскаш? -- го пита врабчето, а новакът хич не го поглежда, а му говори, обърнат гърбом към него. Драги ми господине, аз не съм се пръкнал на тоя свят, за да ми се правят забележки! Да, драги ми господине!

Тоя врабец ние нарекохме Драги ми господине. По-нататък ще ви занимавам и с него, но сега не мога наведнъж да разкажа за всички врабци, а ще трябва да описвам едно по едно събитията, тъй както са се случили, и дано не пропусна нещо. Защото дори на едно врабче може да се случи понякога да забрави, тъй както и на вас се случва понякога да забравите. А особено пък ако човек е гладен, съвсем ще забрави всичко. Затуй, преди да продължа нататък, ще седна да закуся с ей това насекомо . .. Някой каза ли ми: Добър апетит! Благодаря, желая и на вас добър апетит!

Докато си развивах апетита, ето че при нас пристигна Краката му стърчат навън. Засмян до уши и извънредно дружелюбен, Краката му стърчат навън стана веднага любимец на всички ни. Само Драги ми господине си позволи да каже: Щом е дошъл при нас, нека остане, само че не може ли малко да си прибере краката? ... Краката му стърчат навън обаче не можеше да си прибере краката; както и да ги скриваше, те все оставаха да стърчат навън.

Чак след като се появихме на белия свят, ние забелязахме, че през цялото време сме били следени и наблюдавани от едно нещо, на което се виждаха само носа и очите. Взехме да се питаме какво е онова нещо, което ни наблюдава, но никой не можа нищо определено да каже. Онова нещо през целия ни живот ни съпътствуваше и наблюдаваше, почти нямаше птиче събитие, на което и то да не бъде свидетел. Като не знаехме какво представлява от себе си и как точно се нарича, ние се посъветвахме помежду си и го нарекохме Онова нещо.

Аз мисля, че Онова нещо не само нас врабчетата наблюдава. Според мене то и хората наблюдава и съм сигурен, че докато читателят се рови, забил нос в тази книжка, то през туй време Онова нещо наднича отвън през прозореца и наблюдава как читателят чете. Щом обаче погледнете към него, то мигновено изчезва, та е трудно да кажете дали имаше там нещо, или нямаше. Обаче, като почнете пак да четете, чувствувате, че нещо наднича през прозореца и ви наблюдава ... Това, което вас, читателю, ви наблюдава, без да можете вие да го видите (защото то за един миг изчезва), е Онова нещо.